Театрален преглед на „Ромео и Жулиета“ — Том Холанд е закован в брутална, но нежна постановка
Първият поглед към Ромео на Том Холанд идва не на сцената, а — благодарение на видео на живо — прегърбен на стълбище зад кулисите, увит в тъмна качулка, гръб към камерата. И това задава тона за новото третиране на трагедията на Шекспир от Джейми Лойд, водено от сръчно, интелигентно изпълнение от Холандия – забравете Спайдърмен, тук той е тих, интензивен, съсредоточен – и красиво от Франческа Амевуда-Ривърс като силна , реши Жулиета.
Предупреждението на монаха към Ромео – „насилствените удоволствия имат насилствени цели“ – движи цялото произведение: това е мрачна, брутална, дестилирана версия на историята. Без реквизит, без пейзаж: Верона тук е като пещера празно пространство, изваяно в светлина и сянка от осветлението на Джон Кларк, с актьори, които се топят във и извън езера от мрак. Героите сякаш се измиват на тъмната сцена, като призраци от 1597 г., осъдени да повторят историята си за нас като предупреждение от друга епоха. Сякаш сме отворили гробницата на Капулети.
Палитрата в дизайна на Сутра Гилмор е монохромна, с изключение на алената кръв, докато броят на труповете на младите хора нараства, и има постоянно, мрачно усещане на опасност. Разтърсващ техно саундтрак звучи зловещо под действието; видеозаписи на живо предоставят близки планове на мрачна метална решетка, която се спуска от мухите. Дните се отброяват над сцената, напомняйки ни колко бързо се разгръща тази катастрофа - как всички са окабелени, недоспиващи, бързат към необмислени решения.
В този свят Ромео на Холанд и Жулиета на Амевуда-Ривърс изглеждат изолирани – нищо чудно, че се слепват заедно. Приковаващият Ромео на Холанд е слаб, ощипан, потънал в мисли, когато го срещнем, стригната му коса го кара да изглежда млад и уязвим. Той изглежда блокиран между младост и възрастен, травмиран от тлеещото насилие около него и отчаяно търсещ любов. При срещата с Джулиет той се трансформира, внезапно се разтваря в усмивки, пъхайки юмрук в устата си, за да спре да извика от радост, когато тя за първи път произнесе името му.
Има прекрасна химия между него и Амеуда-Ривърс: нейната Жулиета е фар на честност, решителност и остър ум. Тяхната балконска сцена е красива, направена по-тъжна и по-нежна от иронията, че Лойд ги поставя един до друг, подчертавайки интимността, за която копнеят и която обществото ще отрече.
Играта, както в много скорошни продукции на Лойд , е плътно сдържан, с малко изблици на физичност. Героите често стоят неподвижно, шепнат в микрофоните, така че изглежда, че ги подслушваме. Лойд телескопира действието, така че сцените да се наслагват или компресират само до диалога: това е трагедията на Шекспир, съкратена до елементите, езикът на преден план.
Това е подход, който носи както печалби, така и загуби. Може да бъде вълнуващо и разкриващо – зловещото произнасяне от Джошуа-Александър Уилямс на речта на Меркуцио за кралицата Маб, например. Забелязваме как думата „смърт“ преследва влюбените. Но някои режисьорски решения са твърде непрозрачни и ние губим физическия контекст за големите промени в сюжета – топката, битката. Освен прекрасната, забавна медицинска сестра на Фрима Агиеман, има малко хумор, така че губим лекотата, която прави тъмнината по-ужасна.
Въпреки това, това е завладяваща продукция: ярка, тъжна, неспокойна. Той настоятелно ни връща в съзнанието – и може би това е неговият смисъл в днешния свят – че смъртта не е романтична. Останахме с празното безсмислие на пет ненужно потушени млади живота.
★★★★☆
До 3 август
