Театрален преглед на „Ромео и Жулиета“ — Том Холанд е закован в брутална, но нежна постановка

Първият взор към Ромео на Том Холанд идва не на сцената, а — с помощта на видео онлайн — изкривен на стълбище зад кулисите, завит в тъмна качулка, тил към камерата. И това задава тона за новото отнасяне на нещастието на Шекспир от Джейми Лойд, водено от умело, интелигентно осъществяване от Холандия – забравете Спайдърмен, тук той е спокоен, натоварен, концентриран – и красиво от Франческа Амевуда-Ривърс като мощна, реши Жулиета.

Предупреждението на монаха към Ромео – „ насилствените удоволствия имат насилствени цели “ – движи цялото произведение: това е мрачна, брутална, дестилирана версия на историята. Без атрибут, без пейзаж: Верона тук е като пещера празно пространство, изваяно в светлина и сянка от осветлението на Джон Кларк, с артисти, които се топят във и отвън езера от мрак. Героите като че ли се измиват на тъмната сцена, като призраци от 1597 година, наказани да повторят историята си за нас като предизвестие от друга ера. Сякаш сме отворили гробницата на Капулети.

Палитрата в дизайна на Сутра Гилмор е монохромна, като се изключи алената кръв, до момента в който броят на труповете на младежите нараства, и има непрекъснато, тъмно чувство на заплаха. Разтърсващ техно саундтрак звучи злокобно под действието; видеозаписи онлайн дават близки проекти на мрачна железна решетка, която се спуска от мухите. Дните се отброяват над сцената, напомняйки ни какъв брой бързо се разпростира тази злополука - по какъв начин всички са окабелени, недоспиващи, бързат към недомислени решения. 

В този свят Ромео на Холанд и Жулиета на Амевуда-Ривърс наподобяват изолирани – нищо чудно, че се слепват дружно. Приковаващият Ромео на Холанд е слаб, ощипан, потопен в мисли, когато го срещнем, стригната му коса го кара да наподобява млад и уязвим. Той наподобява блокиран сред младост и възрастен, травмиран от тлеещото принуждение към него и обезверено търсещ обич. При срещата с Джулиет той се трансформира, ненадейно се разтваря в усмивки, пъхайки пестник в устата си, с цел да спре да извика от наслада, когато тя за първи път произнесе името му. 

Има прелестна химия сред него и Амеуда-Ривърс: нейната Жулиета е фар на почтеност, увереност и изострен разум. Тяхната балконска сцена е красива, направена по-тъжна и по-нежна от иронията, че Лойд ги слага един до различен, наблягайки интимността, за която копнеят и която обществото ще отхвърли.

Играта, както в доста скорошни продукции на Лойд, е компактно въздържан, с малко прояви на физичност. Героите постоянно стоят неподвижно, шушукат в микрофоните, тъй че наподобява, че ги подслушваме. Лойд телескопира действието, тъй че сцените да се наслагват или компресират единствено до разговора: това е нещастието на Шекспир, съкратена до детайлите, езикът на напред във времето.

Това е метод, който носи както облаги, по този начин и загуби. Може да бъде вълнуващо и разкриващо – злокобното изговаряне от Джошуа-Александър Уилямс на речта на Меркуцио за кралицата Маб, да вземем за пример. Забелязваме по какъв начин думата „ гибел “ преследва влюбените. Но някои режисьорски решения са прекомерно непрозрачни и ние губим физическия подтекст за огромните промени в сюжета – топката, борбата. Освен прелестната, занимателна здравна сестра на Фрима Агиеман, има малко комизъм, тъй че губим лекотата, която прави тъмнината по-ужасна. 

Въпреки това, това е завладяваща продукция: ярка, тъжна, неспокойна. Той настоятелно ни връща в съзнанието – и може би това е неговият смисъл в днешния свят – че гибелта не е сантиментална. Останахме с празното безсмислие на пет излишно потушени млади живота. 

★★★★☆

До 3 август